Петричкият инцидент от 1925г.
Петричкият инцидент е граничен конфликт между България и Гърция от 1925 година. След престрелка на граничната полоса, започнала на 19 октомври същата година при прохода Демир капия в Беласица планина, в която е убит един гръцки граничар на българска територия, се стига го междудържавен военен конфликт.
Използвайки този инцидент за повод на 22 октомври 1925 година, гръцките войски нахлуват в победената и демилитаризирана в Първата световна война България. Те форсират българската граница на фронт от 40 км и превземат десет български крайгранични села: Кулата, Чучулигово, Марино поле, Марикостиново, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, и Лехово, източно от река Струма и Тополница и Картечно, западно от нея. Гърците атакуват и град Петрич, но са отблъснати на няколко километра пред него от малобройната погранична стража и доброволците от ВМРО, които наброяват около 4000 бойци. За по-добро координиране на местната отбрана ЦК на ВМРО изпраща в града Йордан Гюрков. На 23 октомври в Петрич е формиран организационен кризисен щаб, начело с войводата Георги Въндев и помощник Борис Бунев, боеви инструктор. Щабът поема координацията на местната отбрана. По левия бряг на Струма комендант на четите е Зисо Попов, който има заслуга за отблъскването на гръцките войски. Около 15 000 бежанци са евакуирани във вътрешността на страната.
Шеф на българската военна отбрана, по целия фронт на гръцкото навлизане е полковник Минчо Банковски, по това време началник на Седма рилска дивизия. Военният министър Иван Вълков изпраща подкрепления към зоната на конфликта, но изрично се разпорежда да не се оказва сериозна съпротива. За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие щабът на българската армия разчита не само на местното население, но и на временните доброволци от Петрички окръг. В защита на южната граница се отправят членове на ВМРО от Горноджумайско, Разложко и Неврокопско. Мобилизирани са и бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. След героична съпротива на доброволците и пограничната стража на 29 октомври гръцките войски са принудени да се изтеглят зад границата. След себе си те оставят опожарени и ограбени села, отвлечен добитък, убити невинни хора, разпиляна селскостопанска реколта. Според Иван Михайлов гърцките жертви по време на инцидента са над 120 убити войници. Българската страна дава един или двама убити милиционери и няколко цивилни лица.
Обществото на народите назначава международна анкетна комисия, която на място разследва причините за конфликта. На 29 октомври Съветът на Обществото на народите назначава анкетна комисия с председател английския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд и членове генерал Серини от Франция, генерал Ферарио от Италия, Адлер Кройц от Швейцария и Дроглевер Фортуин от Холандия. Комисията трябва да проучи положението в засегнатите райони, да определи стойността на обезщетението и да излезе с препоръки пред Обществото на народите и пред двете правителства. След три седмици проучване на положението и обиколка из местата на инцидента анкетната комисия на Ръмболд подготвя доклад от 15 страници, който представя пред Съвета на народите. В него гръцкото нахлуване е определено като необосновано. Гръцкото правителство е виновно за загубите и страданията на българското население и то дължи нужното обезщетение. В доклада е записано:
„ Ние вярваме, че всички членове на Съвета ще споделят нашето схващане и ще се произнесат в полза на великия принцип, според който в случай, когато една територия е накърнена без достатъчно основание, обезщетение се дължи и ако в момента на събитието, страната, която е извършила нарушението, е вярвала, че обстоятелствата оправдават нейните действия“.
Гърция е заклеймена като агресор от Обществото на народите и наказана да заплати на България обезщетение на стойност 30 милиона лева като обезщетение за щетите от материален и морален характер, тъй като според комисията заповяданото от гръцкото правителство нахлуване в българската територия не е имало достатъчно основания. От тази сума 1 милион и 200 хиляди са дадени на онези петричани, които взимат участие при отбраната на града. Но те се отказват от личното обезщетение и даряват парите за построяването на сграда на Петричката непълна смесена гимназия, която дотогава се помещава в частната къща на Атанас Маджаров. Строителството започва в началото на 1926 година. Парите свършват, без да е завършена сградата. Тогава петричани се самооблагат. Тютюнопроизводителите отделят по един лев на килограм тютюн, а служителите - по една или повече месечна заплата в зависимост от сумата, която получават. През есента на 1929 година новата сграда на Петричката гимназия отваря врати. На следващата 1930 година общинското ръководство определя улицата, която огражда южната страна на гимназията, да се казва "22 октомври" - денят, в който жителите на Петрич не допускат гърцките нашественици до своя град.
На 31 октомври 1937 година по повод 25-ата годишнина от освобождението на Петрич от турско робство, в града е открит паметникът "Загинали за родината". Върху една от мемориалните му паметни плочи са изписани имената и на загиналите петричани в събитията от есента на 1925 година.
Петричкият инцидент е граничен конфликт между
България и
Гърция от
1925 година. След престрелка на граничната полоса, започнала на 19 октомври същата година при прохода Демир капия в Беласица планина, в която е убит един гръцки граничар на българска територия, се стига го междудържавен военен конфликт.
Използвайки този инцидент за повод на 22 октомври 1925 година, 100 000 гръцкa войскa нахлува в победената и демилитаризирана в Първата световна война България. Гърците форсират българската граница на фронт от 40 км и превземат десет български крайгранични села: Кулата, Чучулигово, Марино поле, Марикостиново, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, и Лехово, източно от река Струма и Тополница и Картечно, западно от нея. Гърците атакуват и град Петрич, но са отблъснати на няколко километра пред него от малобройната погранична стража и доброволците от ВМРО, които наброяват около 4000 бойци.
Прочетете още: Петричкият инцидент от 1925г.
Ньойският договор
Срещу правителството на Александър Стамболийски са извършени много атентати. Хвърляни са бомби срещу министерската ложа в Народния театър и колата на Райко Даскалов; планирано, но неосъществено е убийството на самия Стамболийски. В основата на всички заговори е Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Нейна първа мишена сред земеделските лидери става Александър Димитров, наричан Брадата. Той е от кюстендилското село Слокощица, район, който македонските четници смятат за своя естествена база, тъй като е близо до границата. Димитров винаги е поддържал връзка с македонските дейци. Според неговия секретар Стоил Стефанов като млад учител дори е взел участие в една чета. Особено го възхищава Яне Сандански. Но когато става министър на вътрешните работи в правителството на Стамболийски, влиза в конфликт с възстановената ВМРО.
Това е единственото покушение, което изненадва не само жертвата, а и самите нападатели. Ето как става случайната среща на царя с тях.
Деветоюнски преврат
