България от времето на цар Симеон и неговия наследник – цар Петър, е най-мощната държава в Европейския Югоизток. Приели християнството при княз Борис I, при неговият син – цар Симеон, българите достигат значителни успехи в сферата на културата, държавното устройство и външната политика.

1. Управление на цар Петър

Различните домашни и чужди извори показват, че след смъртта на цар Симеон през 927 г. на българския престол идва неговият трети син – Петър (927-969 г.). Според Продължителя на Теофан по неизвестни причини цар Симеон отстранява от политическия живот своя първороден син Михаил (от първия му брак), като го замонашва. Освен него българският владетел има още двама синове – Иван и Боян (Венеамин), и две дъщери. В края на своето управление цар Симеон назначава своя шурей, болярина Георги Сурсувул, за настойник на децата си и за съуправител на все още младия Петър.
Цар Симеон оставя на Петър обширна страна, простираща се от Карпатите до Коринт и от Черно море до Адриатика. Но неговите изтощителни войни предизвикват сериозни промени в състоянието на вътрешнодържавния живот през 20-те години на Х в. Те водят до разоряване на селяните и разцепление на болярите, голяма част от които са за мир с Византия
Към края на лятото на 927 г. младият български владетел Петър заедно с Георги Сурсувул навлиза с войска в Тракия и стига до Виза. Неочаквано, без да претърпи поражение, цар Петър взема решение да започне преговори за мир с Византия. Подготовката на преговорите започва с тайна мисия на изпратения от Георги Сурсувул монах Калокир. За Византия мирът с България е от съществено значение, защото й позволява да насочи вниманието си към Мала Азия, Армения и Месопотамия. Империята приема предложението за мирни преговори. В Месемврия двете страни се договорят по три основни въпроса: 1) за границите в Тракия и размяната на пленници; 2) за плащанeто на ежегоден данък от страна на Византия; 3) за признаване на царския титул на Петър и автокефалията на българската патриаршия.
Според “Хронографията” на Продължителя на Теофан в началото на октомври 927 г. в Константинопол се срещат цар Петър и император Роман Лакапин. Българският владетел е посрещнат тържествено от византийския император. Във Влахернския дворец е подписан договор за срок от тридесет години. Същевременно е постигнало споразумение българският цар да сключи брак с императорската внучка и дъщеря на Христофор – Мария. Бракосъчетанието е извършено тържествено на 8 октомври в храма „Св. Богородица” при Пиги. В чест на мира византийската принцеса приема името Ирина и заедно със съпруга си потегля за България.
По силата на сключения българо-византийски договор Българската архиепископия е издигната в ранг патриаршия. Дамян, архиепископът на Дръстър, става първият български патриарх.
Мирът с Византия поражда недоволство сред част от болярите. През 928 г. е организиран заговор срещу цар Петър, но той е разкрит бързо и заговорникът е хвърлен в тъмница. Цар Петър търси съдействието на Византия. Император Роман Лакапин праща свое доверено лице в Месемврия под предлог, че ще се извърши размяна на пленници. Там е доведен и братът на цар Петър Иван и предаден на византийският пратеник, който го отвежда в Константинопол. Тук Иван се жени за знатна арменка получава голямо имение в Мала Азия.
През 930 г. първородният син на цар Симеон – Михаил, организира въстание срещу цар Петър. Под негова власт минава областта по Долна Струма, но внезапната му смърт слага край на въстаническите действия.
В своето съчинение “За управлението на държавата” Константин Багренородни разказва, че около 931 г., живеещият от 923 г. във Велики Преслав сръбски княз Чеслав с подкрепата на Византия бяга през Константинопол в родината си. Тук той организира антибългарско въстание и възстановява независимостта на Сърбия.

Цар Петър

2. Нашествия на унгарци

През 30-те години на Х в. унгарците започват набези срещу българските земи. След погрома, който им нанася цар Симеон, те се заселват в Панония. За кратко време унищожават Великоморавия и се превръщат в основната заплаха, която след хуни и авари всява страх в Средна Европа. В 934 г. унгарците извършват голям опустошителен поход, като стигат до Константинопол. През 943 г., когато унгарците отново се насочват към Тракия, Византия сключва с тях мир, който е спазван в продължение на пет години. Според епископ Лиутпранд по това време не само Византия, но и България се задължава да им плаща данък.
Не по-малко тревожно е положението по североизточните български граници. В 943 г. Киевска Русия се готви за поход срещу Византия. Нейният владетел княз Игор събира многобройна войска, в която са привлечени и печенеги. В Константинопол научават за подготовката от византийското разузнаване в Херсон. В знак на добро отношение цар Петър също информира император Роман Лакапин за намеренията на княз Игор. С помощта на византийската дипломация русите се отказват от намеренията си. На печенегите обаче е позволено като обезщетение да оплячкосат българските земи, въпреки съществуващия мирен договор между България и Византия. Откъслечни данни за това нападение се съдържат и в старобългарския кирилски надпис на жупан Димитър от 943 г., открит в Северна Добруджа до с. Мирча вода. От него става ясно, че местният управител прогонва печенегите.
Около средата на Х в. унгарците подновяват действията си срещу българските и византийските земи. Една от основните причини за насочването им към Балканите е поражението, което германският крал Отон I им нанася през 955 г. при р. Лех. Дотогава унгарците постоянно нападат Средна и Западна Европа. През 958 и 962 г. те извършват две големи нападения в Тракия.
На 15 март 963 г. умира император Роман II (959-963 г.). Няколко месеца по-късно е коронован Никифор Фока (963-969 г.). Новият император, зает изцяло във войната с арабите, се съгласява Византия и занапред да продължи изплащането на годишния данък на България, но в замяна иска от цар Петър да изпрати в Константинопол синовете си Борис и Роман като заложници на мира. България обаче е оставена сама срещу постоянните унгарски нападения.
През 965 г. цар Петър прави самостоятелен опит да си осигури подкрепа в борбата срещу унгарците, съюзници на германския крал и император на Свещената Римска империя Отон I. По всичко изглежда, че между страните не е постигнато споразумение. Тогава следва българско пратеничество при унгарците. Според сключения договор те се задължават да не грабят българските територии, през които преминават в походите си срещу Византия. От своя страна българският цар не бива да помага на византийците срещу тях. Този договор очертава една нова насока в българската държавна политика спрямо Византия.



3. Влошаване на българо-византийските отношения

Разривът в българо-византийските отношения настъпва през пролетта на 967 г., когато българските пратеници отиват в Константинопол, за да получат годишния данък от империята. Според византийския хронист Лъв Дякон пристигането им съвпада с триумфа на император Никифор Фока (963-969) по случай победата му над арабите в Киликия и превземането на гр. Тарс. Императорът прогонва най-позорно българските пратеници и така нарушава продължилия 40 години мир. Той предприема демонстративен поход в Тракия, но не се решава да премине на север от Стара планина. Наскоро след това изпраща писмо до българския цар с предложение за помирение, но Петър, който вече разчита на съюза си с унгарците, го отхвърля.
Империята пуска в ход дипломацията си и търси съюзник срещу българите. Тя се обръща към киевския княз Светослав, който заплашва византийските територии в Крим. В края на 967 г. с цената на много злато и подаръци Византия склонява Светослав да нападне българските земи от североизток.
В руската летопис “Повест временных лет” се разказва, че в началото на лятото на 968 г. княз Светослав нахлува в българските земи с 60 000 души, без наемниците. Цар Петър разбира за руското нашествие едва след като започват грабежи в българските територии. Русите успяват да превземат около 80 крепости по Дунава. В края на лятото на 968 г. Светослав е принуден да се оттегли от България, защото руската столицата Киев е обсадена от печенегите.
Настъплението на Светослав предизвиква обрат във византийските действия. През зимата на 968 г. в българската столица Велики Преслав неочаквано пристига пратеничество на император Никифор Фока. Той носи на цар Петър предложение за помирение. Мирът трябва да се скрепи с брака на български принцеси със синовете на починалия вече император Роман ІІ Василий и Константин. Българският владетел приема предложението.
През лятото на 969 г. Светослав отново нахлува в българските територии. Пред нарастващата опасност цар Петър получава апоплектичен удар. Той се оттегля в манастир и умира на 30 януари 969 г. Заради благочестивия си живот, усилията му да осигури продължителен мир на народа си и покровителството на манастирите той е канонизиран от Българската православна църква за светец. От Константинопол се връщат двамата синове на цар Петър. По-големият от тях заема престола под името Борис II (969-971 г.).

България при цар Петър

4. Социални движения. Първи народен светец

През целия си живот цар Петър изпълнява с голямо старание завета на своя баща да се грижи за Българската църква. Той строи църкви и манастири и щедро ги дарява с имоти. Но сред разрасналото се духовенство проникват типичните за средновековието ереси. Богомилството е една от тях. Множество средновековни извори свидетелстват, че създателят на богомилството – поп Богомил, е историческа личност, живяла в България по времето на цар Петър. Богомилството е стройна идеология, която има собствена литература. От България през ХІ-ХІІ в. то се разпространява в земите на днешните държави Румъния, Сърбия и Босна. През ХІІ-ХІV то прониква в Северна Италия и Южна Франция, където на основата на богомилската идеология се появява движението на катарите. По времето на цар Петър се появява първият български народен светец – св. Иван Рилски – най-почитаният и популярен български светец от Средновековието до днес. Бягайки от светската суета, св. Иван намира убежище високо в Рила планина. Около него се събират последователи, с които основава Рилския манастир. След като десет години е игумен на манастира, той се оттегля в усамотение в една пещера, където умира на 18 август 946 г. Канонизиран е вероятно в края на X в., когато мощите му са пренесени от Рилския манастир в Средец (София). Едно народно предание разказва за несъстоялата се среща между светеца и цар Петър. Култът към св. Иван постепенно се разпространява по целите Балкани. Девет жития и множество химни описват житейския път и монашеските подвизи на светеца, основал Рилската света обител. Днес празникът на светеца е фиксиран на 19 октомври.

св. Иван Рилски